Тя стоеше на края на камъка
и водата обливаше тялото.
Нежността й събуждаше галещо
всяка нейна частица отдаденост.
Във гърба й лъчите я топлеха.
За опора й служеше Слънцето.
А Луната отсреща се канеше
да обгърне Земята в потайности.
Този миг тя отдавна го помнеше.
Той я връщаше тук и във себе си.
Разговаряше мислено в спомени
щом ръцете си смело разперваше.
И наоколо ставаше тихо.
По - красиво не може да бъде.
Миг на тайнствена сила
се опитваше да я обгърне.
И приемаше всички въпроси,
като отговор на молбите й.
Леко пристъпваше боса
и говореше тихо с лъчите.
Той се питаше има ли сила
да погледне отново назад.
Да повярва, че може завинаги
да се влее във любовта.
И отпуснал глава върху пясъка,
с поглед към небесата,
той усещаше колко е лесно
да потъне сам в тишината.
Да забрави за всичко, което
пречеше да си повярва.
Да прегърне със мисли морето
и себе си да наблюдава.
А във него кипеше вълнение,
като бурните морски вълни.
Те отсреща пенливо напомняха,
че всичко сега предстои.
С пръстите ровеше в пясъка
и обгръщаше с поглед морето.
Чайки шеметно с полет го стряскаха.
Той обаче стоеше унесено.
Неочаквано, в далечината
се разнесе свистене на вятъра.
Все по - силно вълните изкачаха
със подскоците на водата.
Пясък силно се втурна наоколо
в лабиринти и остри завои.
След това пак неочаквано
притихваше във покой.
Докато се превърна във буря.
Тя превземаше бързо брега.
Разхвърчаха се преобърнати
и чадъри, и пръски вода.
Тъмни облаци се зададоха.
Замириса на дъжд и на пясък.
Дребни капки поръсиха хората.
Чайките силно крещяха.
Като призраци в новата буря,
две човешки тела се разминаха,
през скалите и без да се зърнат,
между капките. И отминаха.
Тя се върна след края на бурята
и видя, че е празен брега.
Но усети силно присъствие.
Сякаш имаше до нея душа.
Той отплува със своята истина.
И забрави онези години,
във които, любовта му отхвърлена,
на този бряг пламна завинаги.
Коментари
Публикуване на коментар