Парчета любов

Във старите ми тъжни спомени се вглеждам. Не съм забравила за любовта във тях. Не ги анализирам и не ги подреждам. Стоят си някъде като в мъгла. Но не усещам безразличие и край. Не са били хартиени салфетки, с които да забършеш очилата от замъглени едри капки. Защото тези капки са сълзи. И спомените са любовни сънища. Защото силната любов не се руши, а става все по - истинска. Не съм очаквала, че във тъгата ще се почувствам по - свободна. Не съм и вярвала, че самотата превръща любовта във отговор.

Земята тук ни е ограничила, като на остров сред Вселената. Материално ни е приютила. Душите ни обаче са безвременни. И крачейки по пътищата земни, вървим с душите си, свободни. Пренасяме ги по пътеки тревни. И искаме от тях да са доволни. Животът тук не е свободен. Свободни са единствено душите. Ограничен сме от земни догми, и земни правила, измислени. И ни е страх да видим безграничното, извън поставените рамки. На Земята и е безразлично дали ще полетим или ще паднем. А свободата дава ни крила. Животът иска да сме окрилени. За Земята ние сме деца, но не свободни, а самоограничени.

Загубваш пътя, вървейки по него. Не спираш пърхащо с крила наранени. Хвърчиш към себе си, прелиташ за другите. А пътя дава ти уроци сбъркани. И всеки знак и всяко жилване, отново пак те прави силен. Не можеш сам. Не тръгваш с другите. Загубваш пламъка и търсиш думите. Тогава някъде отново тръгваш. В посока своя - за да се сбъдваш.