Архивът в мен

Защо не прилагаме това което четем и учим?! Не прилагаме нещата, които ще превърнат живота ни в чистота, красота и здраве?!
Този въпрос, като камбана, основателно, достигна до ушите ми, изречен от поне две близки до мен души. Важно е не само да си даваме отговори и да се учим, а да прилагаме това в живота си. И въпросът е основателен и оставя впечатлението, че аз правя такова впечатление. Чета, проумявам, израствам в мислите си, в разбиранията си, но не и да прилагам определени неща от всичко. Знам и не ми е необходимо, да го чувам от загрижените покрай мен, че се променям всеки ден, защото това не се забелязва. Това е един вътрешен процес. Тази промяна е вътрешна. На едно друго ниво. Има хора, като мен, които не го правят явно, външно, на физическо ниво, не прилагат извън съзнанието си нищо от наученото. Хубаво е. Четем. Учим се. Разбираме. Наясно сме. Съгласяваме се. И не го прилагаме. То си стои вътре в едно определено от мен място, разгръща се, развива се, израства, потвърждава се, но не се проявява във физически план. Промяната е в мисълта. С нея прилагам осъзнатото. При всеки, от тази гама хора, неприлагането е различно. При мен то е, че не прилагам любов към себе си. Да трябва да се обичам. Но не необичане в т. нар. буквален смисъл, защото чак да не се обичам поне малко не е възможно. А в смисъл, да се обърна към себе си. Навътре. Да притихна в себе си. Да се прегърна. Да се усмихна. И много други трудни неща. А аз не правя дори и най - лесното - да откажа ненужното пушене.
Много методи, начини, пътища, средства, философии, психологии, йоги, режими, отричания, усещания дори, интуиция. Всичко това съпътства ежедневието ми, разгръща се в мислите ми, извлича изводи, създава разклонения. Правилата са много, идеите хиляди, учителите безброй. Едни и същи неща достигат до нас по различни начини, чрез различни хора и различно време и Вселената ни дава отговори, които можем да разчетем по много знаци. Ние в даден момент сме готови и информацията се появява направо за възприемане, а в други случаи, след време, стигаме до повторна среща. Но хората, които не прилагаме промените, се въртим в един завързан кръг, който в един момент вече не е кръг, а точка. А прилагането е крайния резултат. И въпреки цялата светлина, която срещаме, накрая нищо.
Един фас. Едно кафе. Притеснение. Силна привързаност. Страх. Неудовлетворение. Апатия. Безсмислие. И сега накъде.
Всъщност на никъде. Защото пътя е в обратната посока. Към себе си. Но навътре. Дълбоко. Силно. Безпределно. До безкрайност.

И всичко, което складираме в себе си, преминало през собствената ни личност, през уникалното създание, което е всеки, всичко пропито и осъзнато, неприлагащите го поставяме в едно чекмедже.
Има друг типаж хора, които започват светкавично да го прилагат. Те са ученици и учители на външно ниво. Упорити, дисциплинирани, даващи пример. Спортен дух или изпълнено съзнание. Избираме едно от двете според себе си.
Мисля си, че тихите попивателни от другия полюс, действаме чрез бездействие. И всяко нещо, което сме осъзнали, скрили в себе си, възприели като наше, като вярно, преоткрито и преосмислено на вътрешно ниво, но неприложено наяве, също действа. Докато не го подложим отново под съмнение.

И тук възниква въпроса себеопознаваме ли се или се себереализираме? Към какво се стремим? Ако себереализация е себеизявяване, себепроявяване, то ние не сме съвършени и може да проявим лоши страни, които всъщност са част от нос и са лоши в кавички. Например "хапливост", с което от една страна сме "лоши", можем да засегнем някой (понякога целенасочено), а от друга да казваме по този начин една истина. И да сме себе си. Но не съвършени.
След всичко прочетено и след всички разговори и беседи на тема правилно хранене и възникналия в мен въпрос: "Има ли лоша храна, или мисълта ни я прави такава", се появи именно другия въпрос: "Със всичките пътища, които всеки от нас е поел, към какво се стремим?" Към себереализация или към съвършенство? И в какво е човешкото съвършенство? В Любовта. А чрез себеопознаване на вътрешно ниво се самоусъвършенстваме и себепроявявяме на външно ниво.
След практика по йога в мен възниква усещането, че чрез нея имаме възможност да се усъвършенстваме тялом и духом, да ускорим еволюцията си, като сме здрави, чисти тялом и духом, и с бистър ум и спокойна душа. В днешно време са ни дадени много начини за това. Много пътища. Но това е на индивидуално ниво. А скрития ни стремеж е Бог. А Бог е Любов.

Може би е въпрос на много животи, множество прераждания и всички въпроси, които си задаваме, начина на живот и промяната на мислене са едно ново начало. Но сега всеки може да си даде сметка на лично ниво, защото не важът общи правила, не важът обобщени методи. Те са само насоки, показатели. Със всяка глътка въздух ние се променяме, вътрешно и външно, променя се енергията ни, израства душата ни. Ние сме част от света, той се трансформира с нас.
Предоставени са ни много начини и по - устремени пътища за да достигнем трансформация в този живот. Сякаш засилени начини да израснем по - бързо, да преминем по - бързо през тези години, да засилим еволюцията си и вътрешното си просветление.
Авторитетите и учителите са много. Областите на живота също. Духовността също е част от живота ни, от всеки един от нас, без изключение, осъзнато или не. Учителите в една област могат да се превърнат в ученици в друга област. Едно неопитно момиче преди да роди не знае нищо за чудото на раждането. Но започва да се интересува и пита опитните, т.е. тези, които са минали по този път, учи се от тях, възприема, преосмисля, на вътрешно ниво. Но когато стане майка, майчинството преминава през нейната енергия и вече не са и нужни учители. Така е и с йога, спорт, танци, творчество и много други, дейности, които ни привличат и учим. Учим ги докато те не започнат да се проявяват чрез нас.

Част от неприлагащите са хората, които попиват всичко като лакмус. Емпати, състрадателни, съчувствени... гърмящи, като бушони. Хората, на които ежедневно преминават през главите им тези мисли: "Аз знам какво ще ми кажеш!", "Усещам те!", "Ясно ми е", "Разбирам", "Бързам". Има едни емпати, на които толкова им е хубаво с емпатията им, че жонглират с нея между пръстите си и се чувстват добре с хората, с техните мисли и усещания. Весело им е. Тяхната емпатия е на ниво силна комуникация с думи, с хумор и обмяна на реплики. Има други емпати, при които емпатията е в дълбочина и те мълчат. Не им се говори. Попиват. Емоционално съпреживяват. Вътрешна емпатията към другите.
Но идват моменти, когато трябва да станеш емпат към себе си. И тези моменти се повтарят докато не усвоиш тази емпатия. Тялото ти, душата ти, отношенията с другите, разговорите и онези малки всекидневни случки, всичко това бие в теб като камбана. Звънти. За да се прибереш в себе си. Да спреш да се разпиляваш. Защото и да го правиш, и да не го правиш, ти вибрираш по този начин. Ти си емпат, дори да не го показваш, дори нищо да не правиш. Ти излъчваш себе си. Но това в един момент не действа в правилната посока, въпреки че се случва.
Двата варианта са свързани и се допълват взаимно. Но не действат един без друг, защото тяхната пресечна точка е собственото ни Аз.
За да се заличи дуалността.
В единият случай, ако прилагаш здравословно хранене и чакаш да стане чудо, ако пееш блажените и силни мантри и чакаш да стане чудо, без това да е архивирано в теб, все едно нищо. Извън теб няма нищо. Ако само складираш, поемаш всяко едно мисловно въздействие, без да прилагаш себе си физически, все едно нищо. А ние сме собстветите си учители в този процес.
Дошло е време за посоката навътре. Време е за твоето училище по себеобичане. И прилагане на тази любов. И тогава колелото ще продължи да се върти на пълни обороти.