Парчета любов

Едва ли ще напиша нещо повече от казаното и помислено от другите. Трептим еднакво като лозунги и мислите ни се преплитат. Всъщност сме човешки мислещи, но във различни времена и полюси. Това което днес от мен ще пиша ти може би го носиш в себе си. Едва ли ще напиша нещо повече от всеизвестен и безкраен факт, но пиша за да се освободя от себе си, затворена във саркофаг.

Когато заобичаш остани, усмихвай се от вътре и мълчи. Така ще бъдеш неусетен и невидим, изкрящ, обаче, от безброй лъчи. Когато заобичаш притихни във себе си. Ридай без думи. Така ще бъдеш тих, неуловим, но всъщност много шумен. Когато заобичаш откъсни душата си и я помилвай. Тогава тя ще заблести и ти ще бъдеш светещ символ. Когато заобичаш прегърни любовта, която те обзема. Когато заобичаш ставаш ти. Не ти е нужно нищо друго.

Една любов остава скрита, но гори отвътре и пламъците й отлитат във отвъдното. Една любов превръща дните във вълшебна приказка и блясъка й се преплита със отшелника. А той стои и чака да заобича себе си. Притулен в здрача се превръща в песен. Една мелодия отнася безкрайни чувства, унесени във призмата на тайни търсения. Една мелодия изпята в ритъма на вечната любовна песен, превръща във отчаян вопъл една душа обречена.

И изведнъж ще станем старци, съвсем различни от сега. Ще бъдем мъдро бавни и безразлични в суетата. Ще се любуваме на слънцето, на всеки ценен миг в деня. Ще се обръщаме безмълвни към добрината и към любовта. Природата ще ни прегръща, а не световния метеж. Светът ще бъде нашта къща, а ние ще вървим през него пеш. Ще побелеят и косите ни, ще се набръчкат и лицата. Но вече няма да сме силни да се стреми към красотата. Телата бавно ще се движат, без бързане за никъде. И дните ни ще се изнизват като последни мигове. Душите ни обаче ще са млади. Във тях ще си остане от искрата, която сме пренасяли и дали на себе си на на децата.

Тишината в самотата не разкрива нищо. Дали е края на душата, а всъщност всичко?! В самотата се потапям като в бяла пяна. Тя за мен е допир до една забрава на това което е, на всичко пошло. Дава ми по ясен ден, по лесно робство. Заблудени и занемарени, в собствен блясък, няма как да бъдем откровенни щом говорим с красък, който е едно безсилие да сме ние себе си. Да се чуем и открием все по яростни към безкрайните ни сили. Да сме истински. Да сме свободолюбиви. Да сме приказни. Всичко откровенно е във тишината. Със стоенето във нея откроявам яснотата. Тя мълчи и казва много за душата ни. За емоциите и огъня във сърцата ни. Тя е всичкото, което имаме и е само наша. Да мълчим и да разбираме думите на тишината. Тя е свързана със сетивата ни. Отчаянието и Самотата са в душата ни. Но телата и душите са в единството, във взаимносвързана любов. И предимство има само Бог.

И камъчета падат приказни, кристални, огнени кълба, които ни ги пращат силите, като небесни стъклени слова. А ние снимаме и се учудваме. Треперим за това и онова. Да не загубим и да не пропуснем да съберем материалната страна. А тя градушката е във душите ни, в тихият ни вопъл за любов. Градушката е всъщност истината, която знаем ние с Бог.

Докосни ме. Хиляди слънца ще огреят душата ми. Това ще пренесе любовта от сърцето ми в твоите длани. Докосни ме. Пагубни сълзи ще излея от радост. След това захвърли любовта ми. Но ме спаси от това наказание. Докосни ме. Всичките звезди ще трептят във нощта. След това забрави този пламък. Това ще угаси моя огън. Докосни ме. Трепетни слова ще погълнат мълчанието. След това потопи тази любов. И си тръгни, за да се отрезвя.