Рибаря и рибката

Защо рибите се хващат на въдицата? Защото са чисти, наивни и добри. Но сушата убива рибата. А тя се озовава там, защото човекът е пуснал куката, примамката. На тънката водна повърхност остава плувката. За него е удоволствие, хоби, занимавка. Да лови рибите. Да ги примамва, да ги чака и да ги извади от техният воден свят. За да ги лиши от него. И рибата при цялата си хитрост, гъвкавост, неуловимост и бързина се лови на въдицата. Всяка рибка в мен се лови на въдицата, всяка мечта ме убива, защото рибаря и рибката са едно. Съществуват заедно, паралелно. Хващам се на въдицата и си мисля, че ще бъда щастлива така. Че това е моето привидение. Заражда се вяра. Мисля си, че съм намерили себе си. До ден, два. А за рибата на сушата са секунди, минути и край. Отърваване. След това няма мечти, няма наивност, няма добрина. Всичко изчезва. За да се спася. И да опитам отново. Постигна ли мечтите си, какво ще ми остане? И когато намеря себе си днес, утре започвам наново да се търся. Когато се освободя от всичко, няма да остане нещо, което да ме вдъхновява, предизвиква и активизира. От едната страна е стимула, от другата безсмислието. Когато то се появи, възниква празнината. Но не онази празнина на дълбока тишина и спокойствие, а празнината на безразличието. Едната празнина е извисяване, а другата принизяване. Празнината на безсмислието се запълва с нови мечти, цели, стремежи. В моите търсения, при срещата на вътрешните ми преживявания с празнината, достигах до душата. Душата и тялото съм аз. За да запълня празнината разбрах, че трябва да приложа себе си. За да се открия, трябва да се потърся, да последвам себе си, не някой друг.  И да се извадя сама себе си на повърхността. Прилагайки себе си във всичко, което иска душата, празнината изчезва. Празнината не се запълва с разнообразие на външно ниво или с чужди думи и определения. Празнината мога да я запълня със себе си. И да се проявя. Защото е важна моята цел тук. Важно е защо аз съм тук. Всичко останало са знаци и насоки. Вариантите са безбройно много. А ние сме безкрайни. Проявявайки себе си, проявяваме божественото в нас.
Защо се появява егото? Защото не вярваме достатъчно в себе си. Когато си с егото си, ти си нещастен. Когато откриеш себе си, егото не ти е необходимо.
Защо рибата се хваща на въдицата? Защото е малка, безгрижна и волна. Защото е свободна. И в този свят на примамки, някои рибки са жертва на себе си. На опасността. Когато искам нещо, то не се случва. Винаги се случва нещо друго. Въображението очертава мечтата. Нейното проявление е резултат от енергията на Вселената и моите усилия, цялостната ми работа в тази насока, силата на моята мотивация. Но без вибрацията на Вселената, без Бог, мечтата остава неосъществена. Без значение е въдицата, без значение е рибаря, без значение е водата. Куката е външния съветник, който казва направи го, осъществи мечтата си, ти можеш, ето сега света е твой, сушата те чака, отиди. И там те пуска и те забравя. Куката не те връща във водата. Защото всяка риба е сама. Всеки получава това, което е заслужил. Дори несбъднати мечти... Изкушенията на кукичката са много. Но най - силни и масови са властта, парите и секса. А свободата е извън тях.
Мечтите ни не са само добри цели. Те са нашите сънища, вдъхновения и нашата безкрайност. Защото ние сме безкрайни, ние сме физическото проявление с безмерна способност на въображението.
Мечтите не се реализират чрез примамките. Те са над ума, над общоприетите норми. Те са изненадата на безграничността. Примамката изненадва само, когато те изхвърля на брега без дъх.
Самостоятелно и целенасочено реализираните мечти са превъплъщението на русалките в принцеси. И никой не може да ми го отнеме, а и аз самата съм изненадана от възможността и от силата и красотата на сбъднатите си мечти. Защото никога не е точно така, както е било в съзнанието, но е уникално и е моята постигната мечта. Ако използваш куката, примамката, мечтата се превръща в пътя на влакното. А той е известен. Води до сушата. А самостоятелното плуване води до непознати и безкрайни светове на осъществени по божествен път мечти.
Понякога рибата не се хваща на въдицата. Защото е чиста, наивна и добра. Защото е малка, безгрижна и волна. Защото е свободна.

Малката принцеси стоеше на брега на морето и се опитваше да види водата. Гледаше с тъмните си, големи очи водната повърхност и чистотата и движението на водата я омагьосваше. Тя забравяше за себе си. За нея възникнаха много въпроси. Безкраят на морето, пред нейният поглед, пораждаше и въпросите й за безкрая на живота. Точно тук, точно пред прозрачната вода, пред енергията и нейното бавно и необяснимо движение, се породиха въпросите й какво сме и кой ни е създал?

Водата се движеше в своя ритъм. Водата не питаше нищо. Тя съдържаше отговори, които принцесата се опитваше да разчете, но водата беше прозрачна. Очите не помагаха. Затова принцесата търсеше сърцето си. Ровеше вътре в него. И се възхищаваше все - повече и повече на прозрачната шир пред себе си, която примамливо се приближаваше към нея, а след това тайнствено я отдалечаваше. Питаше се какво движи водата и каква е тайната на нейната прозрачност. И докато се взираше в чистата повърхност, нейната енергия я опияняваше все повече. Принцесата се влюбваше. Изпълнена с блаженство и необяснимо чувство за принадлежност. Водата я влечеше. Любовта и растеше. Всеки ден се връщаше тук и нищо друго не можеше да я завладее. Нищо не можеше да върне мислите и чувствата й към реалността. Принцесата искаше да се отдаде на водата. Сънуваше, бленуваше, блуждаеше за нейните ласки. Непрекъснато мислеше за нея. И се влюби във водата.

Принцесата започна да разговаря с водата. Споделяше всичко,  което й се случваше през деня. Разказваше й сънищата си. Разказваше й понякога измислени истории, вълшебства и приказни срещи с измислени същества. И водата я изслушваше. Не й задаваше някакви въпроси. Не се учудваше на нейните фантазии. Не я прекъсваше никога.

Когато водата беше бурна, принцесата беше спокойна. Гледаше водната пяна и я улавяше в мислите си. 

Когато водата беше спокойна, принцесата кипеше от мисли, разхвърляни, неориентирани и неопределени. Тогава водата поемаше нейните вълнения и ги разпръскваше по своята повърхност.

Сбъдват се тези наши мечти, които зависят от нас. Принцесата не се отказваше от любовта си. Тя беше само нейна. Само тя виждаше водата по този начин,  с тези очи. Любовта й беше лична, тайна и безкрайна. Затова и тя вярваше, че тази любов ще се превърне в това, което може да последва от нея. Принцесата не знаеше в какво. Не я интересуваше какво следва от тази любов. Тя искаше само любовта си и да може да я сподели. Да не спира, да не си отива, да не притихва,  да не изчезне ненадейно. Така, както водата се движеше пред нея.

Принцесата се предаде на своята любов. В моментите на възхищение и екстаз, тя не мислеше. А любовта й растеше. Принцесата вдигаше очи към висините и свеждаше след това поглед към водата. 

Един ден реши да сбъдне сама любовта си. Без нищо и без никой. Тръгна леко към прозрачните води пред себе си. Бавно пристъпваха босите й крака по мокрия пясък. А водата леко и любовно я обвиваше в прегръдката си. Беше хладна и чиста. Тялото й свикна с нейната енергия и принцесата, със затворени очи, се отпусна върху водната шир. Нейната любов се разля във водата, а тялото й се носеше като дихание по повърхността. 
От любовта на принцесата към водата и на водата към нея, тя започна да се превръща в рибка. Волна и щастлива рибка, с червени перки,  която искаше да живее в своите води. И се потопи в тях. С усмивка. 

След години на тежка скръб, дворецът беше потънал в залива, скрит зад храстите и високите клони на боровете около него. Природата беше обвила в прегръдката си тъгата на краля и кралицата. Те чакаха своята принцеса да се завърне тук. 

...

Преди да си тръгне, рибаря хвърли още веднъж въдицата си. Беше видял червеноперката и очите му не се откъсваха от нея. Беше млад и красив рибар.