Пропускане към основното съдържание

Здрав дух - здраво тяло



Да се разболееш не е лесно. Но когато си готов става лесно. Бързо и внезапно. И докато преди това се реем нанякъде, борим се, противопоставяме се, негодуваме, гледаме напред, настрани, назад, с болестта се появява погледът навътре. За да видим себе си.
Когато се разболях имах толкова много време за себе си, че не знаех какво да го правя. Започнах да вървя по пътя за планината и минавах всяка сутрин през къщите до там. Животът вървеше в обикновения ред. Всички тръгваха за работа, изкарваха колите си, бързаха да не закъснеят. Аз не бързах за никъде. Бях сама със себе си в големия град и не знаех какво да правя с това „себе си“. И си подарих безвремие, безсмислие и тишина. Медитирах на тайни кътчета около селото, когато ходех там. Знаех, че си принадлежа. Знаех, че това е моето време и го запълвах с празнина. Беше тихо в душата ми. Болестта я оставих в болницата. Един ден, когато си тръгвах от там, срещнах човек, току що изписан, след дълъг престой, сред кашлящите и хрипащи болни, които останаха там. На спирката, докато пристигне автобуса, той запали цигара. Не ме поглеждаше, но реши да си говори с мен:
- Така, ако продължавам, май ще си изкарам живота по такива болници.
И продължи да пуши. Гледах го и го разбирах. Затова не можех нищо да му кажа.
- Не е много хубаво по тези болници. 
      - Да, но не са само цигарите. Работя в мината. Прахта от там е вътре в мен. Всеки ден я вдишвам.
Погледнах сградата на болницата и се сетих, кога за първи път бях стъпила тук.
Болниците са като свърталища. За многото объркани души. Но примирени души. Не ги обичам, но те приютяват, когато си загубил себе си. За да те възстановят.
Лежах и нямах сили. Чудех се и не се чудех вече. Бързо разбрах своя урок. Защото срещнах моя лекар. Той ме спаси. Помогна ми. А аз нямах отговори, а само въпроси. Дните не ми даваха отговори. И това за кратко.  
Така, както работех всеки ден, плътно, без отклонения, даже съм човек, който си отнася работата със себе си, с мислите си в къщи, така болестта ме отведе в болницата и ме остави там сама. Бях сама в стая. Бавно и постепенно се осъзнавах, започнах да си мисля, че това е начина да се освободя от задълбаването. Сама бях задълбала в една посока на движение и не осъзнавах възможностите за движение в няколко различни видове същности на моето съществуване. Сега, след 3 години, се чудя как може човек да изпадне в такъв коловоз и да не прави други движения, как може така да се вклини в нещо и да дълбае. Мога го наистина, това е някакво телешко качество, задълбаването, упорито само в това, което съм започнала да правя, да работя, да ходя на работа и да се прибирам. И основното и важното, е че съм насочила мислите си само в работата, без никой да го знае и разбира отвън. Аз пия кафе, срещам се с приятели, излизам някъде в почивните дни, правя и други общоприети неща, но всъщност мислите ми са в работата, в същността, която съм работекип. А в повечето случаи мисля конкретни неща, които трябва да свърша, когато отида на работа в понеделник, или се терзая, че не съм ги свършила, защото не съм имала време или не съм ги видяла, а сега се сещам (в събота), как да се случат нещата.  Но това не ми е личало. Всичко е изглеждало сякаш наистина съм в планината например, но не съм била. Даже съм искала по - бързо да свършат почивните дни, за да отида и да оправя нещо, което не съм могла през седмицата. Пет дни не стигат. Ходила съм и в събота да си дописвам, отделно от дежурството и работата извънредно. Ходила съм и в неделя. Та това е лудост. Пълни глупости. Сега ми изглежда като лудост и крайност. Напълно безмислено. Все едно не съм била аз. Рабатохолиците са самоубийци. Но аз не се самоубих, изпратиха ме в онази болница, без сили, отпаднала, жълта, пребледняла. И сега като си спомням, първият миг, в който усетих свободата, беше първата сутрин, когато влязох в столовата. Огледах се. През прозореца навън времето беше майски хубаво, телевизорът работеше и осъзнах, че ние болните бяхме "свободни". Готвят ни, излизаме от стаите, отиваме до столовата, храним се, връщаме се в стаите, спим, четем. Някои са привилегировани и им носят храната в леглото. Ходим по пижама и най - важното е, че поемаме въздух и издишваме. Нищо друго няма значение за нас. И ни посещават, най - близките и лекарите, ние не посещаваме никой. Аз бях свободна да правя каквото си искам през деня, тоест да не правя нищо. Освободих се от себе си, защото аз сама се бях самоограничила в това, че трябва винаги да съм изпълнителната, иначе ще си загубя работата, ще остана без пари например и семейството ми ще страда. 
Стаята си я спомням много добре. Прозорецът беше голям и влизаше много светлина. Бях сама и осмислях предстоящото ми дълго лечение, но не по същество, а като вид време, различно от досегашното. Дори приятелите ми ги нямаше. Те по принцип знаеха, че съм налице и излизам, щом се разберем за среща. Сега ме търсеха, защото не съм на работа. След време разбрах, че в никакъв случай не мога да обясня това на никой, мъча се дори като съвет да го разкажа, споменавах го като урок, но не. Всеки трябва да измине своя път, да получи своя урок лично, за да го разбере. 
В болницата срещнах моята баба – фея. Когато я докараха с количка, тя беше седнала величествено, спретната и ведра. А постъпваше в болница. Приказваше и контактуваше с всеки от болните. Сякаш ни познаваше. Беше най – усмихнатата и жизнена жена в стаята. Разказваше за живота си, разпитваше ни за нашите щастливи мигове. Притесняваше се за градината и цветята си. Споделяше един момент от своето съществуване, с настаняването си в тази болница, като едно приключение, част от всичко. Смееше се. Беше по – млада по дух от всички останали.
Оказа се, че е на 92 години. Съпругът й си е отишъл от този свят преди 20 години. Аз никога не бих и дала повече от 70 години. А тя ставаше през нощта и се грижеше за мен. Почти не спеше. Но всичко това с хумор и надежда. Когато ме изписаха даваше упорити съвета как да се грижат за мен.
Тя ми даде толкова сила, колкото живот имаше зад себе си.
След това започна дългия път на моето лечение. Лечение на собствената ми заблуда. Месеци, дълги месеци на самота и размисли. Бяха ми подарени за да забравя за работата си. Сега животът ми не е само работа. Работя, но вече не съм в матрицата. В заблудата. Във филма. Не се приемам на сериозно. Защото нищо не е толкова сериозно, колкото възможността да живееш здрав. Дори да не се обичаш, дори да не се грижиш за себе си. Всичко се учи.
Сега, когато пиша това, чувствам вина, че го правя, както и когато говоря. Никой не иска да чува и да чете за болести, когато ги няма. Но когато една такава болест те повали, някои от нас започват трескаво и лудо четене. За да стигнеш до истината, до причината. Болестта се лекува заедно с причината. И научаваш много. За болестта, лечението и трудностите. Но заедно с това започваш да научаваш и някои неща за себе си. Ставаш друг. Неминуемо друг. Дори в един момент не можеш да се познаеш. 
 
      Болестта не трябва да се преувеличава. И най – добре е да не я приемеш. Да не вярваш в нея. Да не се чувстваш болен.

       Болестта не трябва да се подценява. Защото с това може да подцениш грижата за себе си.

      Болестта е човешко състояние на наранената душа вътре в нас. Душата, когато страда го прави, чрез тялото. Защото те са едно. В този живот.

Болестта е част от наследствеността на тялото, което реагира на болката от наранената душа. Ние се раждаме с телата си и с тяхната наследственост. Такива, каквито са ги избрали душите ни преди да се преродим. Но предизвикваме в живота си една или друга болест, чрез ударите върху душата си, която се е скрила вътре в нас и иска грижа.
Когато разбрах, че съм тук заради душата си, реших да я последвам. Разбрах, че тялото служи на душата. И го усетих. Това ме успокои, защото всяко постигнато и придобито нещо е някакъв край, а душата е безкрайна. Тогава се запитах мислено, какво е душата? Къде се намира? Какво представлява и как се е разположила в мен? Защото до този момент, в мислите си, аз бях само тялото си. А то не е само. Защото съм и тялото си, и душата си. Видимото и не видимото. Материалното и нематериалното. Божественото. Душата ми се обади, когато тялото се разболя или по-точно тогава разбрах за нея. И я чух. А тя е викал преди това. 
Грижата за душата обаче е грижа и за тялото.
А грижата за тялото е външната грижа. Чиста храна, движение, любов. Външната страна на божественото в нас също е красива. Тя може да има много форми.
И когато всичко друго е по – важно, идва тя. Сега си мисля, че ако това всичко друго е било свързано с любов от началото до края, то тогава тази любов ще надделее. И когато усетиш, че вършиш нещо без любов и вдъхновение, се спри… Не го прави по навик. Защото навикът е част от безразличието, а то се превръща бавно и постепенно в началото на омразата. А омразата е началото на болестта.
Защото животът е живот. За да го живеем. 
Каквото и да се напише, колкото и да се напише, не може да се обхване всичко. Рецепти няма. Животът се написва сам. Всички сме толкова различни, колкото вдишвания и издишвания има в този момент. Различни са пътищата ни. За да си отидат спокойни и свободни душите ни от тези тела, можем само да ги обичаме. 
А когато вече няма да ме има, ще може и без мен. Но съм тук за да разбера и това. 


Коментари

Популярни публикации от този блог

Безкрайност

Ще се завръща душата ми на Земята отново. За да измине до края света. За да не бъде такава, каквато не иска да бъде сега. Ще се завръща сърцето ми на Земята отново. За да намери онази любов, която да вземе със себе си горе, когато напусне самотно света. Ще се завръщам безформена на Земята отново. Не съм разбрала в какво. Но усещам, че има безкрайности много и много въпроси "Защо?".

Отричане

Бих те обичала много. Но не ми разрешавай да запаля във себе си огъня, който не се потушава. Бих те докосвала нежно. Но не ми позволявай. Отдръпни се небрежно и се забавлявай. Бих те целувала вечно. Но не ми отговаряй. Без да ме пренебрегваш, без мен продължавай... Бих те забравила трудно. Но не ми забранявай, щом отново се върнеш да ти се подчинявам.

"Малка рибла"

Книгата "Малка рибла" свързва. Щом я отворите, зачетете и навлезете дълбоко, нещо се променя във вас. Може да настръхнете, може да заплувате или просто да се отпуснете, но няма да изпитате нищо негативно. Книгата е "сборник", както е посочено в сайта на фондация Ванеса Виденова, но това не са просто текстове, не са само думи, преживявания, споделяния, мнения. Това са вибрации. Вие също започвате да вибрирате. Тази книга е написана "за да промени света". Ние всички променяме света. Но промяната е не само осъществяване, не само действие, просветляване. Промяната е високо енергийна вибрация. Тази вибрация събира всички. И ако не забравяме, че тук на Земята не сме само розови, червени или само светли, има състояние в което да сме неутрални. В този смисъл можем да усетим себе си, прочитайки книгата. Да не сме категорични, знаещи, можещи, безгрешни, да не сме само добри или само лоши, или само силни или само слаби, да не сме едно или друго нещо. А да сме