Изневярата

Две срещи.
Тази среща се очертаваше ненужна, но тя тръгна не защото реши, че трябва, а за да не се лиши от тръпката и допира на един безследно изчезнал спомен. Онези години не можеше да си припомни с детайли, но на моменти отделни епизоди се връщаха в мислите й. Единственото нещо, което разбираше в този момент, беше това, че нещата не са изглеждали така, както ги е виждала тогава. Улиците, през които вървеше сега, бяха тъмни и безлюдни. Но тази зловеща тишина, не я изплаши. Дори нямаше никакво значение за нея. Долавяше несигурност в себе си, но когато стигна до светещата реклама, беше забравила всичките си предразсъдъци.

В кафенето беше топло, когато отвори входната врата се промъкна между масите и успя до го зърне, седнал сам на едно от най – отдалечените места. Приближи се, погледите им се срещнаха и тя седна. Отпусна се на креслото и се огледа наоколо. По стар навик. Една черна котка премина близо до стъклото от външната страна. Може би ги е съзряла и понечи да влезе, но не знаеше как, отърка козината си в стъклото и се скри някъде. Жената погледна празната чаша от кафе на масата и се обърна за да намери сервитьора. 

-  Радвам се, след толкова години, да те видя пак.
- Така ли? Хубаво е … Да се видим след толкова време.

Разговорът се заплете около стари спомени, като голям пуловер, който години наред плетът и все не могат да стигнат до края. Но сега имаше нещо ново в неговия глас, нова струна се промъкваше в мислите му, ново настроение се улавяше в държанието му, което наподобяваше на безразличие. Жарките пламъчета в очите му не я изгаряха като преди, приповдигнатия тонус и резките маниери бяха омекотени – от удар, може би, от удар на нещо тежко. Думите му, като заблудени създания се опитваха да докоснат една тема, която за момента беше табу. Тогава я попита как е тя.

Отговори му клиширано. Все едно не е важно. Всичко беше изписано на лицата им, отговорите бяха в очите им. Нямаше нужда от излишни обяснения.

Важните неща оставаха неизказани, разговорът беше по – лесен на общи теми.

Сервитьорът донесе поръчката. Мъжът мълчеше от минута, отпуснат на мекото кресло, загледан в една жена на бара. Той така съсредоточено я изучаваше сякаш, че тя със сигурност вече усещаше погледа му върху крехкото си тяло, а може би той навлизаше дълбоко в душата й, успявайки до проникне през дрехите и кожата й.

За момент мислеше за днешната си случайна среща. Някаква светлина го преследваше от тогава, ведрина и свежест.

…

В кабинетите беше задушно, всеки влизаше и излизаше, а топлината от летните жеги не успяваше да се измъкне през прозореца. Мъжът влезе и завари новата колежка сама. Пиеше кафе. Откакто се появи тя, в него се вклини някаква нелепа мисъл, че не му е безразлична. Разговаряха често. Като добри приятели. Сега седна със своята чаша кафе и пак заговориха безлични неща. Ежедневната работа, ежедневните клюки. Но в един момент започна да усуква и да води разговора в своята посока. Тя го слушаше и започна да го разбира. Мислите в главата й се удряха една в друга. Гледаше го и не вярваше. Беше й близък по усещания, по разбирания за живота. Някои хора са просто сродни характери. Достатъчни са само две думи и всичко ставаше ясно. Само топлото сутрешно кафе ѝ беше достатъчно.

От шума в главата си успя да чуе само последната част: 

- След години като остареем може би ще съжаляваш за пропусната възможност, за пропуснатите мигове…

Това го каза на излизане от стаята. Защо точно в такива моменти въобще не влизат колеги?

След няколко години той напусна. До тогава работеха като добри приятели. И с всеки изминат ден ставаха все по близки, но приятели. Тя леко се смущаваше, сякаш беше гузна. Онзи разговор беше решил всичко. Оставаше им само да живеят живота си.

А той отминаваше бързо.

…

Той започна да разказва за живота си от момента в който се бяха разделили. Говореше всичко това, не защото искаше жената пред него да го чуе, а защото не можеше да устои да говори неща, които не правеха впечатление.  Владееше се външно, но вътрешно не успяваше да усмири мислите си, дори да осъзнаваше, че и причинява болка.  Тя усети треперещата му ръка върху своята. Имаше чувството, че целият е изпълнен със спомени. Очите му светеха, но видът му беше на остарял човек. В радостта си от срещата тя беше пропуснала да забележи това.

Той погледна жената пред себе си. Точно сега, тя си спомни как той изчезна от нейния живот ненадейно, изчезна и дълго не го беше виждала, но знаеше от негови приятели, че е щастлив със семейството си.

Тя вече се питаше дали е имало връзка между тях или това е само нейното въображение. Всичко беше изтрито от времето, като изписано с тебешир. Сега нямаше никакво усещане за чувствата, които е изпитвала тогава. За истинските си усещания. След толкова години сега реши, че въобще не е имала ясна представа за това как се е чувствала с този човек. Всичко е било едно преживяване, което е изчезнало някъде назад във времето. И срещата им сега е точно заради това. За да и покаже нейната заблуда.

Той въздъхна и това я учуди, защото говореше за живота си с часове. Въздишката му беше кратка, тънка и едва доловима, но остави в нея впечатлението, че всеки момент можеше да прерасне в силен и разрушителен вик. Мълчанието му в този момент й се стори досадно. Черната котка отново премина по тротоара отвън. Този ден почти си отиваше и показваше човешката невъзможност да се задържат нещата в най – благоприятния им вариант, защото следващия ден нямаше да е същия. Тя не знаеше какво да му каже, а той стоеше пред нея забил поглед в чашата си. В действителност, тя на моменти преливаше от страх, че той ще стане и ще си тръгне завинаги.

…

Една сама жена вървеше бързо по тротоара към големия градски магазин. Беше замислена в своите планове, когато застана пред мъж, спрял до магазина, с бебешка количка пред себе си и младо момиче до него. Очите му се смееха, лицето му сияеше. Тя го погледна за миг и видя познатия топъл поглед на своя колега, замъглен от сълзите на внезапна радост. Нямаше време да мисли. Силната прегръдка ги сля в едно.

      - Вече  съм дядо. Това е дъщеря ми. Имаме си момиченце.

Беше най – щастливия човек на земята. Младото момиче беше леко объркано, но се гордееше със своя баща до себе си.

Бяха различни след толкова години. Косите им побелели, нейните скрити под пласт боя. Но се върнаха в едни далечни времена. Не им беше нужен и разговор. Жената пропусна магазина, след раздялата с този човек. Влезе бързо в автомобила си и не тръгваше. Стоеше вътре, на шофьорската седалка и мислеше колко силна среща преживя. Чувстваше, че не е сама на този свят.