Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от февруари, 2017

Завръщане

Някои къщи отдавна са напълно празни. Никой не идва в тях. Предметите вътре си стоят по местата, така както са оставени. Прашни и непотребни. Минаваш покрай тези къщи и усещаш някакво минало. Нещо забравено вътре. И се чуват едни отминали гласове, с едни отминали разговори. Тези къщи нямат настояще. Стоят и чакат. Като призраци. И клоните на плодните дръвчета в двора, почукват по прозорците. А вътре няма никой. Само тишината. Неподържани дворове. Занемарени пътеки. Спуснати завеси. Някои къщи са напълно празни по едни и същи причини. Възрастните си отидоха, а младите са в други земи и по други къщи. И никой няма да се върне в тях скоро. Защото тези къщи са в България. Най-вероятно внуците и правнуците ще дойдат тук някога, за да осъществят мечтите си. За да върнат надеждата. Така казват. А къщите ще запазят всичко непокътнато, до тяхното завръщане. За да започне всичко отначало. Но по друг начин.

Простете

Простете на другите, простете на себе си. И не да си кажем : "О, прости ми, ти който си срещу мен и ме нараняваш, недей моля те спри!" или "Аз теб те изтощавам, прости ми, но не мога иначе!". Или : "Прощавам си, защото съм си такава!". Не са достатъчни думи. За да простим, преди това трябва да го изживеем. Прошката е  дълъг и трансформиращ процес на приемане. Приемете. Приемете другите, приемете себе си. Вие сте това, което сте, вие сте сътворение, аз съм сътворение. Това никой не може да го промени. То е неизменно. Ние сме тук и сега. Какво да правим тогава? Как да живеем едни с други? Как да живеем със себе си? И ако не се приемем, ще си отидем от този свят с огорчение, с тъга, с болка. А какво означава огорчение и всички други тегоби и несъответствия? Означават неприемане. Неприемане означава, че не сме простили. Когато не сме простили означава, че не сме приели. Наистина не сме сами. Ние всички сме тук. И си пречим ли? Светът е голям. А колкото п

Метростанция "Люлин"

Пътуването с метрото е едно повтарящо се действие, състоящо се от поддействия. Качваш се, слизаш, четеш, мислиш, виждаш и не виждаш, не говориш, говориш по телефона или просто забравяш, че си в мотрисата. И през цялото време един монотонен глас те подсеща къде си и коя е следващата спирка. И не забравяйте багажа си, защото в днешния свят, никой няма да го намери и да ви го върне. И в тази монотонност понякога има различия. Заставаш на различни точки на перона, качваш се от различни врати и сядаш на различни места, в различни посоки. Срещаш различни хора. Мълчите по различен начин. Колко е хубаво да се потопиш в дълбините на подземното пътуване. Влизаш в тунела и изчезваш в тълпата. Чудиш се даже от къде дишаш. Вечер си уморен и най - вече искаш да седнеш, когато пътуваш дълго. Защото денят е бил дълъг и дори да си бил натоварен умствено, тялото ти все пак е уморено. Аз в повечето случаи ги разпознавам. Хората, които ще слизат скоро. Личи им по стойката. И се ослушват вече

Откритие

Ти знаеш ли, че още те обичам? След толкова години на забрава. Сега открих, че съм наричала една любов - прокоба. А тя е моята съдба.  На целия живот е показател. За нея дни и нощи съм била - гадател. Ти знаеш ли, че още те обичам? А съм заключила душата в гардероба. Сега отварям и я виждам. Нова. .

Излишъци

А моите неземни, тихи страсти ще бъдат само вопли на душата. И ще надигат шум безгласно до края на съдбата. За тях не се намира "приложение" във този свят на суета. Дори да ги превърна в приключения ще бъдат само дата.

Самоилюзия

Накрая аз се влюбих във гласа ти отвътре парещ в моята душа.  Далече съм от теб и от света ти, останах със гласа ти затова. А той навлизаше във мен внезапно, като перце ме галеше в нощта. Или раздираше отвътре страстно едно неземно чувство на тъга. Накрая си останах със гласа ти. Със топлият му допир до слуха. Той няма да избяга и да търси от мен по - влюбена във теб душа.

Пътуване във времето

Някъде там далеч във времето се е водела война. България участвала в нея на страната на нападателите (да използвам езика на историците). На страната на губещите след всичко. Но каквото и значение да има такава война за историята ни, такова значение има и за всеки отделен човек, живял тогава и продължил живота си години след това. За всяка съдба, за всеки миг, за нас сега. Тези събития са се отразили на потока на времето, на събитията след това, на цялата верига от време след войните. Дори да е бил далеч от ударите на бомбите, отделният индивид е усетил техния екот, миризмата на прах и барут, страха на човешката душа и нечовешката жестокост. Това се усеща дори и сега, толкова далече във времето и в същото време не толкова, защото къщата в която се е родила и живяла баба ми я е имало по време на войните, има я и сега. Баба само веднъж ми разказа този случай и то случайно, по повод на друг неопроделен разговор. Тя никога не ми беше споменала даже за войната. Че все пак е живяла

Изневярата

Две срещи. Тази среща се очертаваше ненужна, но тя тръгна не защото реши, че трябва, а за да не се лиши от тръпката и допира на един безследно изчезнал спомен. Онези години не можеше да си припомни с детайли, но на моменти отделни епизоди се връщаха в мислите й. Единственото нещо, което разбираше в този момент, беше това, че нещата не са изглеждали така, както ги е виждала тогава. Улиците, през които вървеше сега, бяха тъмни и безлюдни. Но тази зловеща тишина, не я изплаши. Дори нямаше никакво значение за нея. Долавяше несигурност в себе си, но когато стигна до светещата реклама, беше забравила всичките си предразсъдъци. В кафенето беше топло, когато отвори входната врата се промъкна между масите и успя до го зърне, седнал сам на едно от най – отдалечените места. Приближи се, погледите им се срещнаха и тя седна. Отпусна се на креслото и се огледа наоколо. По стар навик. Една черна котка премина близо до стъклото от външната страна. Може би ги е съзряла и понечи да влезе, но не з

Пълнолунието

  Беше невероятно, незабравимо. От магистралата, през асфалтовите п ътища и ето ни там. В началото на селото бяха гробищата. Това срещнахме първо. Помислих си веднага, че сме сбъркали, но водещата кола продължи напред. По доста по – тесен път изминахме още малко разстояние и пристигнахме в селото. Когато слязохме от колите, навън беше влажно и хладно. И именно тази странна влага обзе сърцето ми завинаги. Омагьоса ме и сега не съм същата. Видях душите на хората. С багажа преминахме през обикновен метален мост, който възприех като вълшебна връзка с нещо. Тогава не знаех какво. Тук имаше пътека, по която продължихме. Тясна, тревна пътека и тъмно зелени мокри нишки се накланяха към леко утъпканата част, където стъпваха обувките. И със всяка моя крачка лицето ми се усмихваше все повече, а вътре в мен нахлуваше още магия, от тази която ме обзе в началото. Тревата мокреше кецовете ми с росата от снощния дъжд. Аз се пречиствах. Реката ни прегърна всички. Всеки беше приет от нейн