Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от 2017

Абсурд

Каквото и да сторим, е все едно. Дори да не говорим, е пак любов. Думите не казват, а си мълчат. Ръцете не показват, а ни болят. Където и да ходим, сме в този свят. Облечени във мода, а без душа. Имиджа е външен, а сме сърца. Душите ни измръзват, от самотата. Със който и да плачем, сме разделени. Сами сме в здрача, дори неземни. От сълзите си, сме отровни. А от очите ни, капят спомени.

Празнично

Така е всеки празник. Напрегнато и приказно. Усещаме се странни, а всъщност истински. Еднакви в суматохата. Различни в свойте избори. Препълнени с очаквания, а всъщност тихи. Във края на годината, с началото на другата, очакваме безмислено, вълшебно сбъдване. В момента на преливане един на друг да кажем, че нашето пътуване зависи от багажа. Зависи от мечтите ни, от целите и мислите. Дали сме се обичали, дали сме чували. Дали сме се замисляли, дали сме чакали. Във края и в началото да хванем влака. Моменти, във които сме тук и знаем, че нищо не зависи от календара.

Изгубени

Изгубих се по пътищата разни от опити и търсене на истини. Не знам коя съм и защо съм празна и не открих какво съм искала. Изгубих се, а бях на място. Не съм прекрачвала през граници. Стоях си във родината натясно. Но не разбрах какво ми казват. Изгубих се, дори когато вярвах, че по - добра от мене няма, че род, родина са ми ясни. Изгубих се във тази драма. Когато си намеря очертанията, ще очертая своята картина. Защото вярвам във призванието, че аз съм своята родина. Когато се почувствам силна, по - силно ще се разпозная. Със силата на моята фамилия, от тук до края на безкрая. Дали ще се завърна като песен? Дали отново тук ще се потърся? В земята във която съм родена отново тухо да възкръсна. Защото всички ние сме отломки от скалите на света около нас. Но малка част е нашта болка, която сме утъпкали безгласно. Забравихме, че има неизпяти песни в сърцата скрити от света, че да признаем не е лесно, по - лесно е да сме в мъгла. Забравихме, че

Точка на кипене

Във тялото една черупка скрита затиска малко сърчице, в което се обвива свита една душа, със много цветове. Любов поръсвам, като сол отгоре и малко допир, с ароматен сос. Приготвено, но не сварено. Вари се в този тъжен свят. Навън е люта зима. Вътре лято. Валят куршуми, стряскащи слова. Недоизказаното е неясно, когато се допре до тишината. Но всичко е добре разпределено и между думите и сред студа. Летата се преплитат страстно със огнени вихрушки самота. Навън е шумно. Вътре тиха вечер. Във себе си приех света. Поставих го във мен внезапно, а той поиска свобода. Сега се мъча да го видя ясно между душата и смъртта. От вътре все ми става тясно. Навън ще търся любовта.

Преход

Безсънни нощи. Мрачни дни. Студът превръща в сняг дъжда. И мислите текът. Но от сълзите се преобръщат във снежинки. Душата се събужда от дъжда потропващ тихо по перваза. Във ранно утро, от тъга по любовта. И от студа замръзва.

Обичам те

Обичам те. Не знам дали ме чу? Не знам дали да го повтарям? А дните отминават като звън и тези думи отшумяват. Обичам те. Не знам защо съм тук? Не знам какво да правя? Да те обичам ли със този плам или да те забравям? Желая те. Не знам защо? Не знам дори какво е? Да искам ли да те докосвам? Или да те мечтая?

Вятър

Ти може би си мислиш, че съм ватъра. А аз съм клон обрулен от тъга. Дори в престрелките със правдата, не е останала следа. Ти може би си мислиш, че съм искренна. А аз съм скрита доза самота. И независимо  от тайните, потъвам в тишината. Ти може би си мислиш, че обичам. А аз съм обич без крила. Превръщам любовта във вятър, а вятъра улавям със ръка.

Уморих се

Уморих се от себе си. Да съм непонятна. Да съм влюбена винаги. Да съм си натрапница. Уморих се да търся Да се опознавам. Уморих се отвътре. А отвън се познавам. Уморих се от себе си. Да съм недостатъчна. Да съм притегляща. Да съм безгласна. Уморих се да чакам. Да се намирам. Уморих се от крайности. И от химери. Уморих се от себе си. Да съм очакваща. Да съм усещаща. Да съм прецакана. Уморих се да искам. Да се ослушвам. Уморих се от истини. И ги пропускам.

Душа

Душата ни е тиха, като ручей, бълбука и не търси суета. Душата ни е лека, като полет, прехвърча и ни дава свобода. Душата ни е силна, като песен, изпята със гласа на любовта. Душата е несъвършенно ясна и съвършенна във смъртта. Душата ни не е тъга, а радост. Не иска всичко и не е сама. Душата ни не е горчивина, а сладост. И не постига опит, без сълза. Душата ни не е безчувствена, а пряма. Не се отказва във беда. Душата ни не е човешка слабост, а "слабостта" е във човешката душа. Душата ни расте тук на Земята, но не от земните неща, а от неземност и от святост, превръща се във тишина. Душата ни се връща на Земята, но не за земна надпревара, а за неземните уроци, които сме забравили.

Повторения

Моделите на нашето страдание повтаряме като сезонни сцени. Забулени в мъглата на съзнанието накрая се предаваме сломени. От собствената си игра на осъзнатост, от мъдрата си вяра и незнание. Приели сме си ролята на святост и не излизаме от очертанията. Но вариантите не са еднакви. И тайните не са изречени докрай. Усещаме накрая, че сме празни, когато ни принудят да признаем. Научените роли се провалят. Претъпканите зали запустяват. Остава ни вибрация от врява и всичко старо продължава. ...

Клише

Живот ни поднася глупостта да бъдем днес усмихнати, а утре трудни. Да полетим с разперени крила, а след това сами да паднем. Измислени клишета са това, че хубаво и лошо се редуват. Редуваме ги ние затова, защото им робуваме.

Разговор с Бог

- Нищо, нищо не прави. Само гледай, слушай, наблюдавай. - Знам, че паднат ли стени, бързо падат и таваните. - Тихо, тихо прошепни свойте тайни пазени. - Знам, че въпреки сълзите, всичко се прощава. - Огън, огън запали. Старите модели ги изпепелявай. - Имам срутени стени, сълзи и огън?! - Всички те са ти подарък.

Отричане

Бих те обичала много. Но не ми разрешавай да запаля във себе си огъня, който не се потушава. Бих те докосвала нежно. Но не ми позволявай. Отдръпни се небрежно и се забавлявай. Бих те целувала вечно. Но не ми отговаряй. Без да ме пренебрегваш, без мен продължавай... Бих те забравила трудно. Но не ми забранявай, щом отново се върнеш да ти се подчинявам.

Носталгия

Във старите ми тъжни спомени се вглеждам. Не съм забравила за любовта във тях. Не ги анализирам и не ги подреждам. Стоят си някъде като в мъгла. Но не усещам безразличие и край. Не са били хартиени салфетки, с които да забършеш очилата от замъглени едри капки. Защото тези капки са сълзи. И спомените са любовни сънища. Защото силната любов не се руши, а става все по - истинска. Не съм очаквала, че във тъгата ще се почувствам по - свободна. Не съм и вярвала, че самотата превръща любовта във отговор.

Свобода

Земята тук ни е ограничила, като на остров сред Вселената. Материално ни е приютила. Душите ни обаче са безвременни. И крачейки по пътищата земни, вървим с душите си, свободни. Пренасяме ги по пътеки тревни. И искаме от тях да са доволни. Животът тук не е свободен. Свободни са единствено душите. Ограничен сме от земни догми, и земни правила, измислени. И ни е страх да видим безграничното, извън поставените рамки. На Земята и е безразлично дали ще полетим или ще паднем. А свободата дава ни крила. Животът иска да сме окрилени. За Земята ние сме деца, но не свободни, а самоограничени.

Вяра

Загубваш пътя, вървейки по него. Не спираш пърхащо с крила наранени. Хвърчиш към себе си, прелиташ за другите. А пътя дава ти уроци сбъркани. И всеки знак и всяко жилване, отново пак те прави силен. Не можеш сам. Не тръгваш с другите. Загубваш пламъка и търсиш думите. Тогава някъде отново тръгваш. В посока своя - за да се сбъдваш.

Заключена любов

Реших да не обичам никой друг. Да не залъгвам себе се, че мога. Да си останеш в моето сърце единствената болка и тревога. Защото болката е моя спомен, че съм те имала, дори да е отдавна. А моята тревога е безспорна. Не искам никога да те забравям. Реших да не обичам никой друг. Да си останеш първата любов. Творение, илюзия, безкраен кръг, ти винаги ще бъдеш мой урок. Така ще те усещам всеки ден - творение на моята илюзия. Ще те усещам сякаш си до мен. Ще си безкрайната ми музика. Дори да не реша, обичам само теб. Признавам си, че няма нищо друго. Не мога да те заменя по ред. Та моята любов е безрасъдна.

Училище

Усещам нужда не от следване, а от откриване. Има нещо ново, което трябва да открием. Не старите изтъркани от нас самите неща. Търся свободата от ограниченията, от религии, ритуали, от рутината, от невежеството. Но не чрез нови ограничения и следване на движения, течения и чужди разбирания Чрез смях приемам мъдрост. Чрез търсения намирам себе си. Търсим и намираме своята сила, неповторимост, талант, творчески искри и светлината. Има нещо ново, което трябва да открием, а не да следваме отдавна появили се движения и модели. Защото те са в нас, в миналите ни прераждания. Изживяли сме ги. Ние носим нова светлина, заредена от старата, която да проявяваме днес по нов начин. Не да отречем старото, а да не го повтаряме, защото няма смисъл. Вървим напред, носим нов заряд, нови мисли, нови желания, нови отношения. Затова сме се преродили тук и сега. Ние неминуемо следваме своите учители. Учител ни е този, който ни разтърсва, който ни изкарва извън кожата ни, който ни противоречи, който ни ка

Сбъдване

И на брега на морето, и тук съм си същата. Днес чакам да стъпя на мокрия пясък. Да усетя безбрежните ласки на въздуха. Морски капки солени да пръскам. И на брега до вълните, и тук съм си същата. Днес си мечтая за нови мечти. Бурни мисли и днес ме разтърсват. Без вълни и без чайки кресливи. И на брега на морето, и тук ще съм друга. Щом отворя сърцето си за вълните. Щом със чайките се заговоря. Щом намокря мечтите си.

Човешкият гняв и смехът

Гневът е слабост - смехът е здраве. Овладяването на гнева или да не се гневим въобще, е здравословен смисъл. На въпроса за овладяването на гнева, моя приятелка ми отговори, че всъщност в основата е да си толкова спокоен, че да не се появява гняв. Един вид предотвратяване на гнева. Това е ведическата философия, според която гневът е част от невежеството, а това което ведите определят като елемент от знанието е невъзмутимост в щастие и нещастие ("Бхагавад-гита" в "Мъдрости за из път" Нити Шастра от Чанакя Пандит, Павлин Христов и Теодор Станчев). Въпросът ми тогава беше - овладяването на гнева не го ли натрупва в нас, което от психологическа гл. т. ни вреди. Така го чувстват и повечето хора. Искат да се освободт от гнева като го излеят и така да се освободят от напрежението. Гневът е една човешка емоция, която ни изважда извън рамките ни, но е част от човешкота ни същност. Според психолозите гневът е основна и нормалта човешка емоция. Според християнството гневът

Полет

Остави се да бъдеш перце, да отлитнат от теб всички мисли. Остави се да те отнесе твоя вятър, във тъмно безсилие. За да блесне за теб светлина. За да чуеш божествени звуци. За да станеш прашинка една. От любов да възкръснеш.

Писмо до мама

Сега търся себе си мамо. Да открия какво си родила. Нямам нужда от твоето рамо, а от твоята тиха закрила. Търся някъде заровено тайно, моето раздрано сърце. Къде се е скрило случайно парченце от твойто дете? Не ми трябват подкрепа и думи. Имам нужда от твойта душа, която мълчаливо да води при скритата моя съдба. И когато открия отново своя образ и свойте крила, ще се върна при тебе готова. И няма да бъдеш сама.

Светлите хора

... Някои хора са гении, таланти. Да те разберат, да те прозрат и осъзнаят. И когато са пред теб те освобождават, дават ти всичко, което имаш, но си скрил от себе си, дават ти право да бъдеш себе си, дават ти загубената ти способност да се обичаш. Какви са тези хора? Интуитивни, виждащи, усещащи, знаещи или нещо друго? Някои хора просто те прочитат и те виждат, по твоя начин, по техен начин, по различен начин, свързан с усещането им за теб, не само възприятието. И те чувстват. Но стоят срещу теб, настрани, не навлизат в твоето свещено пространство, в твоя неповторим свят, който ти даваш на тях, на другите, на всички, или криеш от тях, от другите, от себе си. Някои хора са всичко това, което и ти си. Но го отричат, противопоставят се, навлизат в много дълбоки пространства, за да избягат от това. От себе си. За да са други. Но не могат. Те са. Вихър, сила, светлина и любов. И в този свят на тотално и преобладаващо неразбирателство между хората, именно това е геният, талантът. Те са

Изповедта на един Телец

Чета си днес характеристиките на един зодиакален знак, който ми е най - неясен, за да го опозная, а ми беше и интересно именно това непознатото в Риби, и хоп една мисъл ме разчовърка. Докато четем, в нас избликват мисли, асоциации, усещания. Това е от прочетеното, в резултат на способността на мозъка. Освен възприемане на написаното, мозъка действа в своите честоти. Човърка, спомня си, мечтае, отговаря си, чертае, обърква се, подрежда се. Едновременно с това, предизвиква различни емоции. И то в един малък отрязък от време. И ето какво обхвана мисълта ми, което се породи и беше предизвикано от хронологията на написаното, което поглъщах. Докато четях осъзнавах, че всички качества на Телеца, които правят общата характеристика на всеки зодиаколен знак или т.нар. характерни черти, са изчезнали в моя Телец. Къде е отишъл материализмът? Какво е станало с Телеца и неговата златна монета? Телец е един от трите земни представители на астрологичното семейство. Материалист и бохем. Но, точно

Маската

Не съм добра. Привидно само следвам теб. Не съм това, което мислено искаш от мен. Не съм добра. Незнайно как съм в собствен плен. Не съм могла да кажа своя верен рефрен. Не съм добра. Това е маската на любовта. Не съм една. Това е сляпата вечна война. Не съм това, което всеки чака от мен. Не съм добра, но искам да бъда човек.

Женската сила

И женските форми във мен ме обличат във нежност и във остъпление. Предаваш контрола на мъжкото его и тръгваш сама с настървение. И можеш да бъдеш сирена безпомощна. Даже да си ураган. Предаваш се сякаш, вървиш и прощаваш, а всъщност си само смирена. А женските мисли във мен ме изпълват със порив да бъда вулкан. И смело започвам, но връщам обратно онази силна искра, която превръща във нежна магьосница всяка простила жена. И всичко това е ефирната фея на твоя женски живот. Той носи за другите нежност, закрила, любов. А за тебе животът е бряг за утеха, че днес си жена. И зад нежните форми се крие заряда на този и онзи безкраен живот. И вместо да криеш във себе си слабост и обич, притихваш и ставаш покой. Едва ли мъжете съзнават, че няма по - труден момент, когато жената решава безкрайно да се отдаде. Защото тогава се пораждат въпросите, възникват дилеми, различни представи. Така, както всеки усеща проблемите, така се твори лю

Жена

Но аз не съм единствено красива песен. Обрулени от вятъра цветя и влюбени сълзи. Не съм единствено дъждовни капки, поръсени във твоето сърце. Не съм и милващи лъчи. Не съм соленото море. Не съм спокойните вълни. Жената в мен понякога е бясна. Вихрушка и ридание. Дори крещи. Жената в мен понякога отнася със силен порив всеки миг. И бурните вълни пенливо носят един последен вик.

Любовта няма край

Обичам те и пак, и пак. И продължавам да съм отронена сълза. Не спирам да те чакам и да те желая. И няма да се спра да те обичам. И пак, и пак. Да те копнея. Да те мечтая. Да съм вълна трепереща. Да съм сама. И тъжна. Обичам те и още. Не свършва този сън. Навън е ден, отвътре ми е нощно. До края на света за мен.

Архивът в мен

Защо не прилагаме това което четем и учим?! Не прилагаме нещата, които ще превърнат живота ни в чистота, красота и здраве?! Този въпрос, като камбана, основателно, достигна до ушите ми, изречен от поне две близки до мен души. Важно е не само да си даваме отговори и да се учим, а да прилагаме това в живота си. И въпросът е основателен и оставя впечатлението, че аз правя такова впечатление. Чета, проумявам, израствам в мислите си, в разбиранията си, но не и да прилагам определени неща от всичко. Знам и не ми е необходимо, да го чувам от загрижените покрай мен, че се променям всеки ден, защото това не се забелязва. Това е един вътрешен процес. Тази промяна е вътрешна. На едно друго ниво. Има хора, като мен, които не го правят явно, външно, на физическо ниво, не прилагат извън съзнанието си нищо от наученото. Хубаво е. Четем. Учим се. Разбираме. Наясно сме. Съгласяваме се. И не го прилагаме. То си стои вътре в едно определено от мен място, разгръща се, развива се, израства, потвърждав

Вибрации

Едва ли ще напиша нещо повече от казаното и помислено от другите. Трептим еднакво като лозунги и мислите ни се преплитат. Всъщност сме човешки мислещи, но във различни времена и полюси. Това което днес от мен ще пиша ти може би го носиш в себе си. Едва ли ще напиша нещо повече от всеизвестен и безкраен факт, но пиша за да се освободя от себе си, затворена във саркофаг.

Когато

Когато заобичаш остани, усмихвай се от вътре и мълчи. Така ще бъдеш неусетен и невидим, изкрящ, обаче, от безброй лъчи. Когато заобичаш притихни във себе си. Ридай без думи. Така ще бъдеш тих, неуловим, но всъщност много шумен. Когато заобичаш откъсни душата си и я помилвай. Тогава тя ще заблести и ти ще бъдеш светещ символ. Когато заобичаш прегърни любовта, която те обзема. Когато заобичаш ставаш ти. Не ти е нужно нищо друго.

Песен

Една любов остава скрита, но гори отвътре и пламъците й отлитат във отвъдното. Една любов превръща дните във вълшебна приказка и блясъка й се преплита със отшелника. А той стои и чака да заобича себе си. Притулен в здрача се превръща в песен. Една мелодия отнася безкрайни чувства, унесени във призмата на тайни търсения. Една мелодия изпята в ритъма на вечната любовна песен, превръща във отчаян вопъл една душа обречена.

Тук и сега

И изведнъж ще станем старци, съвсем различни от сега. Ще бъдем мъдро бавни и безразлични в суетата. Ще се любуваме на слънцето, на всеки ценен миг в деня. Ще се обръщаме безмълвни към добрината и към любовта. Природата ще ни прегръща, а не световния метеж. Светът ще бъде нашта къща, а ние ще вървим през него пеш. Ще побелеят и косите ни, ще се набръчкат и лицата. Но вече няма да сме силни да се стреми към красотата. Телата бавно ще се движат, без бързане за никъде. И дните ни ще се изнизват като последни мигове. Душите ни обаче ще са млади. Във тях ще си остане от искрата, която сме пренасяли и дали на себе си на на децата.

Тишина

Тишината в самотата не разкрива нищо. Дали е края на душата, а всъщност всичко?! В самотата се потапям като в бяла пяна. Тя за мен е допир до една забрава на това което е, на всичко пошло. Дава ми по ясен ден, по лесно робство. Заблудени и занемарени, в собствен блясък, няма как да бъдем откровенни щом говорим с красък, който е едно безсилие да сме ние себе си. Да се чуем и открием все по яростни към безкрайните ни сили. Да сме истински. Да сме свободолюбиви. Да сме приказни. Всичко откровенно е във тишината. Със стоенето във нея откроявам яснотата. Тя мълчи и казва много за душата ни. За емоциите и огъня във сърцата ни. Тя е всичкото, което имаме и е само наша. Да мълчим и да разбираме думите на тишината. Тя е свързана със сетивата ни. Отчаянието и Самотата са в душата ни. Но телата и душите са в единството, във взаимносвързана любов. И предимство има само Бог.

Градушка

И камъчета падат приказни, кристални, огнени кълба, които ни ги пращат силите, като небесни стъклени слова. А ние снимаме и се учудваме. Треперим за това и онова. Да не загубим и да не пропуснем да съберем материалната страна. А тя градушката е във душите ни, в тихият ни вопъл за любов. Градушката е всъщност истината, която знаем ние с Бог.

Докосни ме

Докосни ме. Хиляди слънца ще огреят душата ми. Това ще пренесе любовта от сърцето ми в твоите длани. Докосни ме. Пагубни сълзи ще излея от радост. След това захвърли любовта ми. Но ме спаси от това наказание. Докосни ме. Всичките звезди ще трептят във нощта. След това забрави този пламък. Това ще угаси моя огън. Докосни ме. Трепетни слова ще погълнат мълчанието. След това потопи тази любов. И си тръгни, за да се отрезвя.

Хаосът в нас

Способни сме да сме добри, защото имаме безкрайни сили. Способни сме да сътворим от себе си неповторимост. Но мрежите на днешния живот преплитат ни в пари и власт, които ни превръщат във роботи и смъкват от човешкия ни пласт. Сами се лутаме във лабиринти на пошлост и човешка суета. А в нас остават тихо скрити душите ни и нашта доброта. И преминаваме в живота като роби на някакви неценостни неща, които смятаме за много важни, а в тях е скрита самотата. Способни сме да бъдем огън. Да бъдем светлина и добрина. Да бъдем силни в словото, което да превърнем в красота. Какво ни кара да затъваме във калните предверия на ада, и безсилно негодуваме към това, което "ни се пада"? Не ни интересува тишината на всеки наш приятел. Заети сме със кръговрата на собствената си влиятелност. Сами поставяме преградите на добрината в нас. За да сме в крак със "важните" във този безчовечен свят. Едно е да се правим на добри, за да изкупим съвес

Вяра

Повдигни се. Ти можеш това. Защо сме тук на Земята?! И никакви остри слова не са като светлината. Обичай се. Ти знаеш как да се самолекуваш. И няма по - вярно от факта, че за Любов съществуваш. Обичай. Ти си Любов. Това е в плътта на човека. Да стигне по - близо до Бог по своята стръмна пътека.

Мечти

Остават ни едни мечти, които няма да се сбъднат. Които ще таим като сълзи изсъхващи от въздуха. Ще ги пренасяме от ден на ден, ще ги копнеем и отхвърляме. И някога ще си ги вземем разхвърляни в отвъдното. Сега, когато сме сами във всичко сбъднато, остават ни едни мечти и нищо друго...

Човешки страсти

Не може само сексът да ни свързва, като проводник на телата, а душите в нас да се обвързват единствено със тишината. Невидимата нишка на съдбата, преплита ни в човешки страсти. Не искам смисълът да е във играта, а в знаците за щастие, което да превземем и да преживеем. Да сме творци на светлината. Да бъдем над човешкото терзание, да бъдем ние благодатни. Защо са ни докосвания страстни? А си строим прегради във душата. Човешкото е винаги по - ясно. Божественото е във свободата. Ти само покажи, че ме обичаш, със погледа си, със очите си. Докосване и думи са излишни, защото любовта е във сълзите ни.

Виртуалност

Виртуалното пространство се превръща в част от нашия живот. Живеем на две проекции. Едната в телефоните или компютрите, другата в това, което е извън тях, във въздуха, който дишаме, хората, които срещаме, случките, които преживяваме. Нещата се случват и в Интернет, освен в проекциите около нас. Къде сме точно? И на двете места. Поставяме се сами. Ползваме това, което ни се предоставя. Това са различни начини. А дали взирайки се в виртуалния свят, срещайки мъдрости, поуки, виртуални хора, не пропускаме да ги срещнем в действителността. В колко хора не сме се вгледали, колко хора не сме чули? А виртуалното пространство ни крещи. Със всички начини, с които разполага. Статии, ръководства, новини, ревюта или информация за специалисти по всичко. Бързина и точност на това, което търсиш. Част от времето ни е в Интернет. Подарили сме го там. Част от нас е в Интернет. Подарили сме се и ние. А колко е хубаво да се потопиш в шума на врабчетата около пейката в парка, подредени и чакащи трохи

Признание

Аз исках да ти кажа две неща. Да ми простиш и колко те обичам. В мълчанието си аз разбрах това, което ти отричаш. Не мога да ти кажа две неща. А хиляди превзети думи. Аз истината я избрах отдавна по между ни. И вместо да ти кажа. Аз мълча. Не мога да се боря. С мълчанието си ще ти обясня, по - ясно от това да ти говоря.

Рибаря и рибката

Защо рибите се хващат на въдицата? Защото са чисти, наивни и добри. Но сушата убива рибата. А тя се озовава там, защото човекът е пуснал куката, примамката. На тънката водна повърхност остава плувката. За него е удоволствие, хоби, занимавка. Да лови рибите. Да ги примамва, да ги чака и да ги извади от техният воден свят. За да ги лиши от него. И рибата при цялата си хитрост, гъвкавост, неуловимост и бързина се лови на въдицата. Всяка рибка в мен се лови на въдицата, всяка мечта ме убива, защото рибаря и рибката са едно. Съществуват заедно, паралелно. Хващам се на въдицата и си мисля, че ще бъда щастлива така. Че това е моето привидение. Заражда се вяра. Мисля си, че съм намерили себе си. До ден, два. А за рибата на сушата са секунди, минути и край. Отърваване. След това няма мечти, няма наивност, няма добрина. Всичко изчезва. За да се спася. И да опитам отново. Постигна ли мечтите си, какво ще ми остане? И когато намеря себе си днес, утре започвам наново да се търся. Когато с

Здрав дух - здраво тяло

Да се разболееш не е лесно. Но когато си готов става лесно. Бързо и внезапно. И докато преди това се реем нанякъде, борим се, противопоставяме се, негодуваме, гледаме напред, настрани, назад, с болестта се появява погледът навътре. За да видим себе си. Когато се разболях имах толкова много време за себе си, че не знаех какво да го правя. Започнах да вървя по пътя за планината и минавах всяка сутрин през къщите до там. Животът вървеше в обикновения ред. Всички тръгваха за работа, изкарваха колите си, бързаха да не закъснеят. Аз не бързах за никъде. Бях сама със себе си в големия град и не знаех какво да правя с това „себе си“. И си подарих безвремие, безсмислие и тишина. Медитирах на тайни кътчета около селото, когато ходех там. Знаех, че си принадлежа. Знаех, че това е моето време и го запълвах с празнина. Беше тихо в душата ми. Болестта я оставих в болницата. Един ден, когато си тръгвах от там, срещнах човек, току що изписан, след дълъг престой, сред кашлящите и хрипащи болни,